Aлександър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив.
Завършил е Средно специално художествено училище за сценични кадри и Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ , специалност „Българска филология“.
Издал е три книги със стихове: „Седмо небе“ , издателство „Христо Г. Данов“ ,1988, „Високо, над далечината“, ИК „Жанет 45“, 1997, и „Възхитително и леко“, издателство „Пигмалион“, 2003, книгата с есета „Майсторът и камъните“, издателство „Всичко за книгата“, 1996, пиесата „Лека светлина“, списание „Страница“, 2002, и колекцията „Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед“ съвместно с художника Атанас Хранов.
Автор на ежедневната авторска рубрика „Под игото“ на вестник „Марица“ от 1993 г. досега, за която е носител на наградата „Пловдив“ за журналистика, 1995.
Работил е като журналист и редактор във вестниците „Марица“ и „Новинар“ (1991 – 1997 г.).
Изпълнителен директор на Европейски месец на културата – Пловдив, 1999 г.
Участва в създаването на отворената кампания „Обичам Пловдив“ в края на 2005 г.
Носител на Националната студентска литературна награда през 1987 г.
Носител на Националната литературна награда „Иван Николов“.
Носител на наградата „Пловдив“ за литература за 2003 г.
Превеждан е на английски и унгарски.
Създател на Летни сцени „Конюшните на царя“ в Старинен Пловдив и Празници на изкуствата „Лятно време“ от 1997.
Собственик на клуб „Петното на Роршах“ в Пловдив.
Всичко това е Сашо. И още – много пловдивски човек. Много душевен. Много чувствителен. Много разказвач. Много мъж.
Като какъв човек се определяте?
Стръмен. Променящ се. Внезапен. Вярващ в доброто, но не винаги знаещ как да се откаже от себе си, за да го постигне. Работлив, с култ към свободното и вълнуващо нищоправене. Светъл, но на периоди. Визионер.
Какво ви зарежда?
Разговор с приятели, който лети като влак без спирачки, а край него се разсипват идеи, измислици, небивалици, истории и смях.
Какво ви радва?
Каквото и да е, направено специално за мен. И животът.
Какво ви натъжава?
Краят на приятелството. Смъртта. И красотата, понякога.
Какво ви разсмива?
Идеята за Източна Румелия. Девизът „Разединението прави силата“ и визовият режим на Ихтиман и Велико Търново. Масовите вълнения срещу бъдещата емиграция в Пловдив.
Какво ви вбесява?
Държавата, организирана като мафиотска структура. Политически бандити като донове, силови министерства като „чистачи“, данъчни като „касиери“, законотворци като „консолиери“, медии като момчета за всичко. Пътят за развитие в подобна държава е единствено чрез изпълнение на мокри поръчки. Официалната и религия е безразличието към живота и живеенето.
Нещото, в което вярвате абсолютно?
В способността на човек да постига безсмъртие чрез изкуството. Да създава реални успоредни светове.
Спасителните ви места?
Бавният въздух на Пловдив и избухващата светлина на следобеда в края на август и началото на септември. Бреговете. Морето. Островите на Егея, които плават като сънища. Местата, където небето не сънува хоризонти, а пейзажът те довършва и прави прозрачен.
Нещата, които ви предизвикват в областта, в която работите?
Тайната. Способността да я усетиш като ухание в тъмното, да я произнесеш като заклинание и да отпразнуваш сбогуването си с нея с щастлива въздишка.
Книгите, които бихте препрочели?
„Алексис Зорбас“, „Закуска в Тифани“, Кавафис, „Предвестници на бурята“.
Три места в интернет, които посещавате най-често?
Търсачките.
Oткъде научавате новините?
Отвсякъде.
Какво правихте последния уикенд?
Бях щастлив със семейството си.
Море или планина? Защо?
Егея. Там единствено се чувствам завършен и в себе си. Приютен.
Страната, която ви е направила най-силно впечатление?
Парчета земя – Тоскана, Света гора, Балканът над Троян.
Филмът, за който с удоволствие си спомняте?
„Париж, щата Тексас“, „Да напуснеш Лас Вегас“, „Зорба гъркът“.
Най-хубавият концерт, на който сте присъствали?
Металика, Пловдив, 1999 г.
Малка лична история, която бихте разказали?
Три картини.
Малка таверна до Вурвура на втория крак на Халкидики. Дълъг следобед и кратки рецини. Спряло море и една лодка насред водата като часовникова стрелка. Само неуловимите и движения около въжето на котвата показват, че времето върви ту напред, ту назад.
Ъгъл на тротоар до хотел „Тримонциум“ и едно припаднало от любов момче, което внезапно чува глас: „Помня тъжния клоун на шестнайсетгодишната слава, помня тялото си, разбито от стихове.“
Всички приятели, седнали на една маса. Техният смях е моята история.